Вестник Земя

    Коопмедия            ЦКС
НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Нед19082018

Брой 163, Година XXVII

            Валута: 1 USD = 1.72017 BGN1 GBP = 2.18533 BGN1 CHF = 1.73098 BGN
Back Вие сте тук:Начало Историята е една (2) Черна страница в българската история

Черна страница в българската история

Черна страница в българската история

Истинската история за Баташкото клане, което някои безродници наричаха мит

Избиването на 5000 души от село Батак, при потушаването на Април­с­кото въс­тание, е една от най-черните дати в историята на Бъл­гария.

Клането е извър­шено от башибозуците — главно от помаци от съсед­ните села, под прякото коман­д­ване на Ахмед ага Барутан­лията. След клането той е осъден и изп­ратен на заточение в Диар­бекир, но по-късно е помил­ван от сул­тан Абдул Хамид II

След потур­ч­ването на Чепино през 1657 г., Батак е обг­раден от мохамедан­ски села и извес­тно време пред­с­тав­лява “ост­ров“ на хрис­тиян­с­ката вяра. В цър­к­вата “Света Неделя“ хрис­тиян­с­ката религия е била проповяд­вана на чер­ков­нос­лавян­ски език, за раз­лика от другите градове, където духов­ниците отс­луж­вали на гръцки език. Това било привилегия, която тур­с­ките власти не можели да поз­волят на бъл­гарите в Батак. Те обаче дълго били в неведение за “нарушението“ заради раз­положението на Батак — високо в Родопите. 

При избух­ването на Април­с­кото въс­тание на 20 април 1876 година, на Батак била отредена важна роля - да заеме складовете в окол­ните селища и да осигури провизии на въс­таниците в окол­ните територии, да блокира важ­ните пътища и така да поп­речи на тур­с­ките вой­ници да получават пратки с провизии.

Част от въоръжените боес­пособни мъже от населението на село Батак, водени от вой­водата Петър Горанов, Вой­водата Стефан Трен­дафилов Керелов-петстотник въс­тават срещу тур­с­ката власт. 

Както е зас­тъпено в плана, бун­тов­ниците отс­т­раняват част от тур­с­ките власти, когато срещу тях е изп­ратена 5-хилядна армия от башибозуци, пред­вож­дани от Ахмед ага Барутан­лията. Водачът на въс­танието в Батак — Петър Горанов e делегат на мес­т­ния революционен комитет в съб­ранието в Оборище. 

Силите са нес­рав­ними.

На 1 май 1876 година пър­вен­ците на селото и чор­ба­джиите решили, че трябва да спасят живота на мес­т­ните и за това извик­вали Барутан­лията, да му предадат оръжието си, като той заявил с клетва, че ще си отиде, вед­нага щом получи боеп­рипасите на въс­тан­ниците.

Барутан­лията, поис­кал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за предадат всич­кото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера на врага били изп­ратени кметът на Батак — Трен­дафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димит­ров Паунов, Георги Серафин, Петър Тран­дафилов Керелов, Петър Ках­ве­джийски и Георги Вълюв.

Раз­б­рали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети залож­ници — оръжието или животът им.

Боеп­рипасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. 

След като бун­тов­ниците предали оръжието си, башибозуците ги напад­нали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат. След това селището било обк­ръжено, за да не може никой да го напусне.

Башибозуците се раз­п­ределили по къщите и започ­нали да ги ограб­ват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започ­нали да се крият в сградите с по-здрава кон­с­т­рук­ция в селото, които щели да издър­жат на пожар, като цър­к­вата и училището, но и някои от къщите на чор­ба­джиите. 

Така се пос­тавило началото на клането, което продъл­жило дни. 

На 2 май скритите в Бог­дановата къща се предали, като повяр­вали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и въз­рас­тни били изведени от къщата, претър­сени за ценни вещи, съб­лечени, за да не измър­сят дрехите с кръвта си, и нак­рая избити. 

Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато мъжете били закарани на дръв­ниците, където били обез­г­лавени със саби. Бременни жени били раз­паряни и тех­ните неродени деца са били изваж­дани на байонетите на башибозуците.

Всички залож­ници били набучени на колове и изпечени живи или обез­г­лавени. 

Останалите отново се изпок­рили в цър­к­вата и училището. 

Цър­к­вата “Света Неделя“ и училището до нея били пос­лед­ната надежда на мес­т­ните в Батак за спасение. 

200 души се укрили в училищ­ната сграда, където били изгорени живи. Почти еднов­ременно с раз­рушаването на училището, башибозуците започ­нали да издъл­бават дупки в оградата на цър­ков­ния двор и да стрелят по съб­ралите се там хора. 

Най-ужасната част от клането в Батак се със­тояла през нощта на 2 срещу 3 май в цър­к­вата. На сут­ринта башибозукът успял да проникне в двора на цър­к­вата и да избие хората в него, но вход­ната вратата на храма не под­дала, тъй като била “залос­тена“ от хората които се намирали в цър­к­вата. 

Защитата на “Света Неделя“ продъл­жила три дни, в които прес­т­рел­ките в селото не преставали.Усилието на батачани да запазят цър­к­вата си ядосало тур­ците, които започ­нали да пус­кат пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в цър­к­вата. В резул­тат много от хората загинали заради недос­тиг на кис­лород. 

В цър­к­вата нямало вода, затова барикадиралите се изпол­з­вали зех­тина от кан­дилата и кръвта на изк­ланите, за да утолят жаж­дата си. Копаели и с голи ръце, за да намерят под­поч­вена вода. 

На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като раз­б­рали, че вътре са обречени.

Когато отворили пор­тите на цър­к­вата Ахмед ага Барутан­лията чакал отвън с башибозуците си. 

Започ­нало без­пощадно клане — само тези, които склонили да приемат исляма останали живи, а останалите били обез­г­лавени. 

Ето как тази сцена е описана от Захари Стоянов:

“Полуубитото население не че повяр­вало на неп­риятел­с­ките обещания, които опитало вече няколко пъти, но като нямало друго спасение като виж­дало, че и в чер­к­вата ще бъде избито, отворило вратата.

Втори път то имало злочес­тината да си въоб­рази, че и чал­мата има човешко сърце, че и хищ­ният башибозук може да със­т­радава, да се умилос­тивява, като види с очите си положението на зат­ворените, удушените и стъп­кани пред вратата дечица, другите изпоп­лашени, които заедно с нещас­т­ните си майки и сес­три плачели и късали сър­цата на присъс­т­вуващите. Кар­тина, както виж­дате, една от най-ужасните и сър­цераз­дирател­ните, но кар­тина, пов­таряме ние, за човек с душа и сърце, а не за башибозук. 

Щом се подали тези пос­лед­ните на вратата, с голи ятагани в ръцете, всич­ките зат­ворени пад­нали на молба, жените показ­вали децата си, и за да умилос­тивят някак кръв­ниците, искали да им целуват дръж­ките на окър­вавените ятагани, наричали ги синове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците пог­лед­нали хлад­нок­ръвно на всичко това; те прек­рачили налягалите пред вратата трупове като дърва и отново започ­нали да вър­тят ятаганите. И така, в чер­ков­ната ограда клането се е продъл­жавало няколко часа. 

От най-напред жер­т­вите са били обирани и измъч­вани да изкажат своето богат­с­тво, а после са били закол­вани, т. е. тех­ният живот бил пощаден за няколко минути, докато удов­лет­ворят грабител­с­ката жажда на пляч­ка­джиите, мнозина мъже спасили своя живот, като лег­нали между изк­ланите и се прес­торили на умрели“. 

Когато звер­с­т­вата в Батак, Перущица, Клисура, Панагюрище стават дос­тояние на света, се свиква кон­ферен­ция за положението на народа в бъл­гар­с­ките земи и отговор­ността за извър­шените звер­с­тва се стоварва върху Тур­ция, а не върху без­чин­с­т­ващите башибозушки банди. 

Дори и традицион­ните съюз­ници на Тур­ция – Анг­лия и Австро-Унгария са изумени от жес­токостта на извър­шеното. 

В писмо на Мак­гахан, датирано от Пазар­джик, 2 август 1876 г., което кот­ленецът Петър Матеев определя в книгата си „Велики благодетели на бъл­гар­с­кия народ“ като „пис­мото, което предиз­вика Руско-турската война“, четем: 

Казаха ни, че 3000 души лежели само в чер­ков­ния двор и ние не можехме да го не вяр­ваме. Зрелището беше ужасно, тол­кова ужасно, че не можем го заб­рави през целия си живот. 

Имаше накъд­рени главички сред раз­лагащите се купища, смазани с тежки камъни, крачка не по-големи от пръс­тите ви, върху които месото беше твърде изсъх­нало от жегата, преди да е могло да се раз­ложи; ръчички на малки деца, протег­нати като за помощ; деца, умър­т­вени още от ужаса на свет­налите саби и звер­ски зачер­вените очи на джелатите, които са ги издигали и слагали; моми умрели, плачейки с молба за пощада; майки, умрели, опит­вайки се да запазят мал­ките си със слабите си тела. Всички лежаха там, съб­рани на куп, гниещи в една отв­ратителна маса. 

Всички сега мъл­чат. Няма сълзи, нито плачове, няма страхотни писъци, нито молби за милост. Жер­т­вите гният по нивите, а жет­варите – тук в гробищ­ния двор. 

Пог­лед­нахме в чер­к­вата… Грамадно количес­тво от тела са били изгорени там и огорелите почер­нели остатъци, които изпъл­няха мяс­тото до половината височина на сводовете, което ги правеше по-ниски и по-тъмни, лежаха там в раз­ложение неописуемо. 

Никога не съм си въоб­разявал нещо тол­кова грозно. Всички се отс­т­ранихме, пот­ресени, едвам в свяст, от тази чумава къща, доволни, че можем да излезем пак на пътя“.

 

От сайта „Епицен­тър”, заг­лавието е на ЗЕМЯ