Вестник Земя

Русофобски пацифизъм, или за подмяната на 3 март с 11/24 май

Трети март е национален празник защото ни превръща от турски поданици в български граждани

Глобално versus национално

Трети март няма глобално/интернационално значение, той е български/национален и е за третото начало на бъл­гар­с­ката дър­жава.

Привър­жениците на 11 май като “глобален праз­ник“ заб­равят глобалисткия/католическия/вселенския пог­лед към деня на светите братя Кирил и Методий.

На 11 май 2018 г. папа Фран­циск напомня с благоговение, че светите Кирил и Методий успяват да “преодолеят раз­делението, въз­ник­нало между хрис­тиян­с­ките общини с раз­лични кул­тури и традиции“, поради което папа Йоан Павел II, който на 31 декем­ври 1980 г. ги обявява за съпок­ровители на Европа, ги назовава “истин­с­ките пред­течи на икуменизма“.

Пацифизъм versus памет

Често срещано е обвинението към Трети март, че раз­деля и “не носи мир“. Национал­ната памет не е, за да има мир, а за да е жив споменът за историчес­ката истина, а тя е, че третата бъл­гар­ска дър­жава е отвоювана от Русия след пет века без­дър­жавие под осман­ски гнет. След пет века именно в Русия е отпечатана и пър­вата служба на св. св. Кирил и Методий през 1862 г., отс­лужена в храма “Света Татяна“ на Мос­ков­с­кия универ­ситет “М.В. Ломоносов“. Днес се строи втори храм на Мос­ков­с­ката алма матер и той ще носи името на светите братя Кирил и Методий.

Дър­жава значи сила, без­дър­жавие значи без­силие, а то се отразява на всичко. Без дър­жава и под тур­ско роб­с­тво кам­баните на цър­к­вите, вкопани в земята, не бият, мъл­чат с вър­зани езици. Впрочем и днес в съседна Тур­ция не можете да чуете кам­банен хрис­тиян­ски звън. Нашата желязна цър­ква на Бос­фора — “св. Стефан,“ мълчи. Без­мъл­вна е и цър­к­вата ни “св. Йоан Рил­ски“ в Екзар­хията, оградена с висок дувар и бод­лива тел — така е, мъл­чиш, когато нямаш държава/сила.

Зам­лъква и вселен­с­кият пат­риарх на Богояв­ление, когато мюезинът се извива и той прекъсва освещаването на водата, слушайки ходжата, защото е тур­ски граж­данин. (Има официално видео от Истан­бул, 19 януари 2019 г.) Трети март ни прев­ръща от тур­ски поданици в бъл­гар­ски граж­дани — затова е национален праз­ник.

Трети март, Сан­с­тефан­ска, или “Свети Стефан­с­ката Бъл­гария“, както я нарича екзарх Йосиф в днев­ника си, е спомен и за границите на Бъл­гар­с­ката екзар­хия, в чиито предели са Охрид, Скопие, Битоля… Какво се случва след Бер­лин­с­кия кон­г­рес с пределите на Бъл­гар­с­ката екзар­хия извън Княжес­тво Бъл­гария и Източна Румелия? Сър­бия окупира Нишка, Пирот­ска и по-късно Скоп­ска епар­хия. Защото без дър­жава си без­силен.

Но защо да обиж­даме нашите съседи? Нека 11 май носи “пос­лание за мир“. А дали нашите съседи не се обиж­дат и от историята на Бъл­гар­с­ката правос­лавна цър­ква? За северомакедон­ците от бивша Югос­лавия 24 май е “Ден на всес­лавян­с­ките прос­ветители и учители“ или “Ден на солун­с­ките братя Кирил и Методий“ — нито дума, намек дори за Бъл­гария — глобално значение, може би, за да се скрие лип­сата на локално/северомакедонско.

Бъл­гар­ски флаг versus чужди знамена

Нима Самар­с­кото знаме е чуждо?

Самар­с­кото знаме свър­зва 3 март с 11 май, а не ги противопос­тавя, от едната му страна е Ивер­с­ката Света Богородица, а от другата са светите братя Кирил и Методий.

Самар­с­кото знаме е осветено в Плоещ на Гер­гьов­ден — 6 май 1877 г., от бъл­гар­с­ките духов­ници архиман­д­рит Амфилохий /Михайлов/ и отец Петър /Драганов/. За боевете за Стара Загора архиман­д­рит Амфилохий е наг­раден с непер­с­тен кръст с Геор­гиева лента.

Над 300 бъл­гар­ски духов­ници, редом с опъл­чен­ците и с рус­ките войни, пазейки духа им, учас­т­ват в национал­ното освобож­дение на Бъл­гария, за което е национал­ният ни праз­ник. Бъл­гар­с­кото духовен­с­тво е част от живата история на 3 март.

Наг­ръд­ните икони и кръс­тове сред лич­ните вещи на рус­ките войни от вис­шия офицер­ски със­тав до обик­новените вой­ници, отк­рити в брат­с­ките могили, реликви от Освободител­ната Руско-турска война 1877 — 1878 г, също са част от свещената памет за 3 март.

Бъл­гар­ски versus славян­ски

Оказва се обаче, че раз­деление в бъл­гар­с­кото общес­тво може да се породи и от фор­мулиров­ката на праз­ника — 11/24 май. Локал­ният пат­риотизъм с вър­хов­номакедон­ски акцент не понася “славян­с­кото“ в 24 май. От праз­ник на бъл­гар­с­ката прос­вета и славян­с­ката пис­меност — как­вато е историчес­ката реал­ност, 24 май бе преименуван през 2020 г. на „Ден на светите братя Кирил и Методий, на бъл­гар­с­ката азбука, прос­вета и кул­тура и на славян­с­ката книжов­ност“. “Обединенопат­риотична“ Бъл­гария се отказа от прием­с­т­веността между глаголицата и кирилицата, т.е. от връз­ката между светите братя Кирил и Методий и тех­ните ученици св. св. Климент, Наум, Сава Горазд и Ангеларий. Фик­сацията върху азбуката скрива смисъла на Прос­вещението — хрис­тиянизацията на Бъл­гария.

В бъл­гар­с­кия всеучилищен химн “Върви, народе въз­родени“ Стоян Михай­лов­ски не се обижда от славян­с­кото и нарича светите братя Кирил и Методий “апос­толи високос­лавни, звезди върху Славян­ски мир“, “отци на бъл­гар­с­кото знанье, творци на наший говор мил“, “о, вий, които цяло племе изв­лякохте от мрът­вина“.

От “мрът­вината“ на езичес­т­вото ни извадиха Светите Сед­мочис­леници, а от “мрът­вината“ на без­дър­жавието, пет­веков­ното историческо без­в­ремие, ни изведе Русия, затова е паметта за 3 март, благодар­ната памет, без гняв, без ком­п­лекси, а с радост.

11 май е праз­ник и под осман­ска власт, “дас­кал­с­кият праз­ник“, както го нарича Иван Вазов, но как е праз­нуван той — “…след “песента на Кирила и Методия: „И след тисяща години“, съчинена от плов­див­с­кия учител Якима Груев. После изпяхме песента в чест на сул­тана: „Нушири нур Абдул Джихан“, също произ­ведение на Груева. Агата, със свет­нали от щас­тие очи, си гладеше брадата пред вида на тая бъдеща покорна рая на негово величес­тво сул­тана.

- Ашкол­сун, чоджук­лар (Да сте живи, деца!) — каза той, когато се свърши тур­с­кият химн“.

А после, извън училището, пеят “бъл­гар­с­ката тогавашна мар­сей­леза: „Поис­кал гор­дий Никифор“. Гър­меше ли, гър­меше мар­сей­лезата! Ръцете на учителите махаха зас­т­рашително при кръвожад­ния стих: „Сечи, коли, отечес­тво да се освободи!“ (Чин­туловите бун­товни песни още нямаше и тая ги замес­тяше.)“

Паметта не е, за да има мир, нито да няма обидени, а за да пази спомена за истината. Цър­к­вата помни/поменава всеки ден правос­лав­ните бъл­гар­ски царе, освободителя нашего Алек­сан­дра Николаевича и всички войни, пад­нали за вяра и за отечес­тво. Цър­к­вата ще бъде до края, но дър­жавата ни ще я бъде, докато помни/празнува Трети март.

Дарина Григорова

От „Гласове“

Под­заг­лавието е на ЗЕМЯ