Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Брой 103, Година XXXIII

Back Вие сте тук:Начало Памет (2) Яростното слънце на надеждата

Яростното слънце на надеждата

Яростното слънце на надеждата

Между поетите от т.нар. априлска вълна Андрей Германов е от онези, които с най-голяма сила, проникновено и човешки изстрадано се докоснаха до света на селска България

Мал­цина са поетите от втората половина на XX век, в чието твор­чес­тво така ярос­тно изб­ликва жаж­дата за живот, жаж­дата за промяна, както у Анд­рей Гер­манов. Поезията му сякаш се самозарежда и самовъз­п­ламенява от екс­п­лозиите на своята жиз­неност и пър­вична чув­с­т­вител­ност. И печал­ният факт, че поетът, ненавър­шил още 50 години, ни остави сами на “камен­ната земя” (заг­лавие на една от стихос­бир­ките му), никак не раз­колебава нашата вяра в нес­ломимата жиз­неност на поезията му. Тази поезия за сетен път ни убеж­дава, че истин­с­кият живот е в нес­покойс­т­вието, в изтощител­ната и несек­ваща всекид­невна борба за истина, че зад привидно мрач­ната кон­с­татация: “Самоубийс­т­вено живеене е животът”, поетът всъщ­ност сгъс­тява цялата си вът­решна енер­гия и воля за живот, фанатич­ната вяра на своята душа, че смърт няма за оня, който носи у себе си слън­цето на надеж­дата.

А Гер­манов цял живот е изгарян и заедно с това освет­ляван от вът­реш­ния огън на това слънце. От неговите огнени къл­нове, пронизали живота и твор­чес­т­вото му. Нес­лучайно пър­вата книга на поета носи заг­лавието “Къл­нове” (1959). Стихот­воренията, съб­рани в нея, ни изп­равят пред поетическо самосъз­нание, за което най-важна, съд­боносна е връз­ката с природ­ния живот, усещането излъч­ванията на пър­вич­ното. И ние виж­даме прет­ворени в художес­т­вени образи със зав­ладяваща сила всички елементи от непод­п­равения и неиз­мис­лен свят на поета. А този свят е светът на бъл­гарина от средата на двай­сетия век – поб­рал в себе си многовеков­ните нас­лоения на традицията, паметта на рода, неиз­коренимия усет за национал­ното, чув­с­т­вото за род­ното, диханието на земята, веч­ния кръгов­рат на кръвта и пръстта в мащабите на национал­ното съз­нание; но също така и свят, в който отек­ват теж­ките стъпки на новото, свят, в който заедно с бур­ното обществено-политическо раз­витие нах­луват и раз­д­воението, и резиг­нацията.

Още в пър­вите книги на Гер­манов се стъл­к­новяват усетът за традиция и чув­с­т­вото за съв­ремен­ност, в интонацията на стихот­воренията долавяме дисонан­сите на това стъл­к­новение. Книги като “Работ­нически влак” (1962), “Родов герб” (1964) и “Рав­ноден­с­т­вие” (1965) насоч­ват вниманието ни към трусовете в самосъз­нанието на поета, към драматич­ните измерения на кон­ф­ликта: стародавно, пат­риар­хално –модерно, урбанис­тично, кон­ф­ликт, ярко изразен в духов­ния свят на съв­ремен­ника.

Между поетите от т.нар. април­ска вълна Анд­рей Гер­манов е от онези, които с най-голяма сила, проник­новено и човешки изс­т­радано се докос­наха до света на сел­ска Бъл­гария. В стиховете му тя оживяваше в цялото си пат­риар­хално великолепие и заедно с това наивитет. Мелодията на отдел­ните творби ни напом­няше пас­торал­ната мелодия на димящите угари, в диханието на поета се усещаше полъхът на пол­с­кия вятър, люлеещ треви и уханни билки, в неговия пулс отек­ваше пул­сът на пръстта, в пъл­новодието на кръвта му течеше природ­ното време. Могъщото спокойс­т­вие на тази, сякаш вечна, сел­ска кар­тина поз­воляваше на поета да заяви:

Аз до днес си останах верен на спокойс­т­вието на нивите.

Но великолеп­ното пресъз­даване на тая дейс­т­вител­ност бе необ­ходимо на поета, за да пос­тигне художес­т­вения образ на човека, на бъл­гарина. Всяка стихос­бирка на Гер­манов раз­к­риваше нови плас­тове в душев­ността на този човек – тя отразяваше като в калей­дос­коп национал­ната психология на бъл­гарина, неговия бит и нрави, чув­с­т­вител­ност и световъз­п­риемане, страсти и емоции. Раз­бира се, всичко това поетът бе “закодирал” в кон­к­ретни образи и внушения, най-малко при него можем да говорим за абс­т­рак­т­ност на поетичес­ката визия, за отв­леченост на чув­с­т­вата. За да се убедим в това, дос­татъчно е да припом­ним само няколко заг­лавия на стихот­ворения от пър­вите му книги: “Сел­с­ките гос­тил­ници”, “Нощувка в бал­кан­ско село”, “Стари майки”, “Изсичането на лон­гоза”, “Старата Бъл­гария”, “По тебе от далечни времена”, “Староп­ланин­ски връх” и т.н.

Поезията на Анд­рей Гер­манов раз­бужда у нас кам­баните на национал­ната памет, тя ни връща към пър­воиз­ворите, към корените, в звученето є дочуваме шепота на изконни и скъпи за всеки бъл­гарин неща, озарява ни блясъкът на стародавни предания и поверия. Тази поезия ни кара да приемем и осмис­лим поновому историчес­ките пос­лания на рода, зак­лючени в обредите и обичаите. И никак няма да е пресилено, ако кажем, че за Гер­манов Отечес­т­вото, темата за родината е пър­вата и истин­ска любов и страст, на които той служи в своята поезия.

Ала измамно би било впечат­лението, че поетът остава в прос­т­ран­с­т­вата на спокой­ното съзер­цание, че неговото вглъбяване в историята не носи драматич­ните заряди на раз­д­воението и резиг­нацията. Тъкмо защото страс­тно се стреми към хар­монията на минало и нас­тояще, защото иска да пренесе пос­ланията на изконно бъл­гар­с­кото в нрав­с­т­веността на съв­ремен­ния човек, Гер­манов е неп­рес­танно под­лаган на атаките на скеп­сиса и раз­д­воението. Още в “Рав­ноден­с­т­вие”, чет­вър­тата му книга, ще усетим прис­тъпите на раз­д­воението, ще блесне пред очите ни леденият огън на разяж­дащата мисъл:

От своя радост и от чужда скръб

умирам.

От завист със­каща към мен

умирам.

От корис­тно пох­вал­ване

умирам.

От врагове и от приятели

умирам.

(“Преодолявам радостта у себе си”)

От “Рав­ноден­с­т­вие” нататък Гер­манов вече няма да може да се освободи от резиг­нацията – от тази изкусителна за него, може би, песен на сирените. Изкусителна, защото един­с­т­вено в бор­бата с нея поетът доказва себе си, пос­тига своята дейс­т­вителна същ­ност. В неговия глас пак ще доловим пас­торал­ната прос­вет­леност и патетич­ната жиз­неност на предиш­ните му стихот­ворения, но вече приг­лушени и заредени с вът­решно нап­режение. Започ­нала е бор­бата, страш­ната и опус­тошителна борба на поета с всичко, което обез­човечава човека, което раз­рушава хар­монията на неговата душа и намес­тва там без­сър­дечието и пус­тотата. “Ярос­тно слънце” (1969), “Взривна зона” (1977) и “Самоубийс­т­вено живеем” (1979) бележат все по-ярките акценти в тая борба на поета. Тези стихос­бирки изсичат релефно пред нас образа на А. Гер­манов като един от поетите на съв­ремието с най-болезнена чув­с­т­вител­ност. Той е предос­тавил сър­цето си за арена на сблъсъка между доб­рото и злото. Не абс­т­рак­т­ното зло и добро, витаещо в небес­ните селения, а злото и доб­рото в душата на човека – двуличието и иск­реността, лъжата и истината, хуман­ното и нечовеш­кото, благород­с­т­вото и низостта.

Има някаква безумна упоритост в несек­ващата борба на поета – той вижда, че силите са неравни, но пак пред­почита “самоубийс­т­веното живеене” пред спокой­ната смърт на нрав­с­т­веното предател­с­тво. Човекът е човек само в бор­бата и веч­ното нес­покойс­т­вие, сякаш иска да ни каже Гер­манов, в неп­рес­тан­ното съп­ротив­ление на всичко обез­личаващо го, лишаващо го от неговата човешка въз­вишеност и поетич­ност.

Поезията на Анд­рей Гер­манов във “Взривна зона” и “Самоубийс­т­вено живеем” се бори за човека. Самият живот е “взрив­ната зона”, в която човекът трябва да устои, да запази чиста душев­ността си, да не продаде идеалите си. Иначе той става живият мър­т­вец, мър­т­вата душа, лишена от човешки облик. С драматичен лаконизъм ни предава това внушение поетът в стихот­ворението “Оживелият от Тер­мопилите”:

Но гласове ще крес­нат гневно: “Не!”

Тъл­пата пог­нусена ще се дръпне.

Ти ще зап­лачеш и със думи тръпни

ще пад­неш голог­лав на колене.

Но пок­рай теб ще бъде тишина.

Ти ще се блъс­каш във стени студени.

Кръгът на мъл­чаливото през­рение

ще очер­тава твоята вина.

И с нея ти ще крачиш мъл­чалив.

Док­рай! През­рян, отрит­нат и без стряха…

Те бяха чес­тни. Да. Но те умряха.

И ти си чес­тен. Да. Но ти си жив.

Човек би казал, че има много печал и страдание в пос­лед­ните стихос­бирки на Анд­рей Гер­манов. И това наис­тина е така. Но тая поезия не ни залива с въл­ните на песимизма. Прем­ного жиз­неност има у нея, за да поз­воли на отчуж­дението, отчаянието, скеп­сиса да я зав­ладеят. Жиз­неност и мъдро, проник­новено вглеж­дане във вът­реш­ния мир на човека.

Този поет цял живот е бил изкушаван от хар­монията, от непод­ражаемите й мелодични излъч­вания. Дори и в книги, където най-ярко и релефно се отк­роява драматич­ното раз­д­воение на Анд­рей Гер­манов, способ­ността му да въз­п­риема болез­нено остро противоречивата същ­ност на битието – да речем “Взривна зона” (1977) – даже и тук продъл­жава да влас­тва хар­монията. Всъщ­ност цялата поезия на Гер­манов е мъчително и изс­т­радано тър­сене на тая хар­мония, но раз­бирана не като нещо абс­т­рак­тно и зас­тинало, а съв­сем кон­к­ретно – вът­реш­ната й симет­рич­ност и мелодична неиз­чер­паемост поетът отк­рива във внезап­ния слън­чев лъч, в диханието на тревата, в мъл­чанието на любимата, в звез­д­ния вятър и пр. Това вечно нес­покойно, нап­рег­нато и същев­ременно съзерцателно-просветлено, плавно движение към изворите на хар­монията ще съз­рем твърде отчет­ливо в твор­бите, съз­дадени през десетилетието, зак­лючено между “Ярос­тно слънце” (1969) и “Самоубийс­т­вено живеем” (1979). Ала като че ли най-подходящата форма, в която се излива поетовата жажда по хар­монията, тъл­кувана като истина и свобода, се оказва четирис­тишието. Онова непов­торимо анд­рей­гер­манов­ско четирис­тишие, поб­рало в себе си свет­лия въз­торг и елегич­ната самов­г­лъбеност, надеж­дата и отчаянието, усещането за без­силието на човека пред смъртта и нес­ломимата енер­гия на духа. В това нед­вус­мис­лено ни убеж­дава пос­лед­ната книга на поета “Други четирис­тишия”. Тук има нещо от атмос­ферата на “Четирис­тишия” (1974) и “Нови четирис­тишия” (1976) – чув­с­т­вото за един­с­тво между човек и природа, великолеп­ното преливане на нас­т­роенията, пас­тел­ната мекота на тона. Но заедно с това ще се сблъс­каме и с нещо твърде раз­лично. Все по-често в душата на поета проз­вучават дисонан­сите на реал­ността, дейс­т­вител­ното раз­рушава меч­тата:

Аз не сънувам, че летя: летежът се прев­ръща в бреме.

По-рядко вика ме виста – по-често вече ми се дреме.

И в дрям­ката се вия аз, но полет и пъл­зене смес­вам.

Тъй зас­тарялата мечта прев­ръща се в кош­мар след време.

Но драматич­ното, дори трагично усещане за противоречивостта на битието, кол­кото и парадок­сално да звучи, говори тъкмо за страс­т­ния стремеж на поета към пос­тигането на неговата хар­мония. Зад черно-бялата, често графично заос­т­рена фак­тура на четирис­тишията – резул­тат от съчетанието на тол­кова кон­т­рас­тни и раз­норечиви внушения – се притаява неподозирана мекота, блика изпъл­нено с топ­лота и непос­ред­с­т­веност чув­с­тво. И ние виж­даме, че дори когато се докосва до хлад­ния лик на смъртта, поетът търси тай­ната на живота, в най-черното отчаяние той дири надеж­дата. И след края той знае, че започва нещо ново – неиз­вес­т­ността му го прив­лича неудър­жимо, а вярата в неговата неп­редот­в­ратимост над­делява над всичко:

Небето звез­дно се отк­рива, свет­лее. А къде е краят?

И докъде лъчът отива? Къде е, питам, где е краят?

Все нейде свър­шва се без­к­раят. Да, но какво оттам започва?

Мълча и свят ми се завива. Немея. Всъщ­ност, где е краят?

Човекът е малка вселена, той е без­к­раен в духов­ната си необят­ност и смъртта няма власт над него, защото е победена от живот­вор­ната самоп­родъл­жаемост на рода. Но човекът е без­с­мър­тен само в онова, което го отделя от останалата жива природа – в неиз­тощимия си стремеж поетически да интер­п­ретира заобикалящата го дейс­т­вител­ност, да я въз­виси и пречисти в пламъка на вът­реш­ната освободеност. Това ни внушава Анд­рей Гер­манов в своите “Други четирис­тишия” с присъщата му дис­к­рет­ност и отсъс­т­вие на всякакъв дидак­тизъм.

Не може да не ни порази в пос­лед­ната книга на поета особеното раз­г­ръщане на лиричес­ката идея. Тя сякаш е неп­рес­танно изп­равена на ръба на трагич­ното, но заедно с това носи в себе си винаги и светъл порив; в мига, когато е пределно екс­п­ресивно изведена, долавяме у нея хар­монията на неп­ривично съзер­цание. Причината за това е амбивален­т­ната същ­ност на поетичес­ката идея – у нея се съдър­жат и отрицанието, и утвър­ж­дението; образът се изг­ражда винаги от противоположни и взаимно изк­люч­ващи се внушения, което придава многоп­лас­товост и многоз­нач­ност на изоб­ражението. С това ще си обяс­ним и афорис­тич­ния харак­тер на четирис­тишията, неряд­ката им притчово-иносказателна обаг­реност:

Звез­дата Сириус, звез­дата, която свети с кър­вав блясък

от дъното на небесата и нанагоре се въз­нася! –

Зове тя нашите души. И те ще бъдат там, при нея,

там някъде, а пък телата ще бъдат пясък, пясък, пясък…

Поезията на Анд­рей Гер­манов има една цел – човекът. Тази поезия е насочена към проник­ването в необят­ните прос­т­ран­с­тва на човеш­ката душев­ност. И ако в твор­бите на поета понякога проз­вучават трагични нотки, то е, защото той знае, че истин­с­ката хар­мония на човеш­ката душа е изс­т­раданата, пречис­тената във вът­реш­ната борба и раз­д­воение, в несек­ващото колебание и съм­нение хар­мония. И макар в един стих поетът нос­тал­гично да заявява: “Ще ме отк­ривате, но късно: когато няма да ме има”, ние не само преот­к­риваме дейс­т­вител­ните мащаби на неговата поезия, но и виж­даме човека Анд­рей Гер­манов. Ето хар­монично изваяния му образ в неговите четирис­тишия – той стои и ни гледа.

Иван Гранит­ски

ЧЛЕН-КОРЕСПОНДЕНТ НА БАН